Стокхолмският синдром, липсващите алтернативи и бъдещото управление

© Stoyan Nenov, Reuters

Когато четем политическата история на страните по света, винаги идва момент, в който отделните избори биват обяснявани чрез големите световни или вътрешни за дадено общество процеси. След години, когато някой напише книга за изборите в България, за 2017 вместо за голям обществен процес ще прочетем, че българите са се оказали заложници на безалтернативностите.

Кои бяха тези безалтернативности

Първо, ГЕРБ остава най-силната партия в България вече осем години. Не е известен случай в световната политическа история, в който една партия да спечели четири поредни избори, без да е завършила нито един пълен управленски мандат. Причината за тази последователност от изборни победи, но неуспешни управления може да е само една – реална алтернатива за управление не е предложена на гражданите. Това директно води към:

Второ, наследницата на Българската комунистическа партия - БСП, която в целия този осемгодишен период е втора политическа сила, не представлява и не може да представлява алтернатива на ГЕРБ. Българската политическа система продължава да работи на принципа, че какъвто и резултат да получи бившата комунистическа партия, винаги гласовете против нея ще бъдат повече. Това се вижда както от изборните резултати на последните четири избори, така и от проведената кампания, в чието начало БСП имаше съвсем реалистичния шанс да счупи тенденцията. Социалистите не успяха да постигнат това преди всичко заради себе си – някъде към средата на кампанията решиха да разчитат на послания, адресирани към собственото си ядро, вместо да се насочат към периферията, чрез която се печелят избори.

Трето, алтернатива всъщност съществува на монопола на ДПС. Проблемът е, че докато ДПС страда от едни проблеми (моделът #Кой), алтернативата ДОСТ просто предоставя алтернативни такива (подкрепа на и от авторитарния режим в Турция). А за българските турци не съществува опция за политическо представителство, което да работи в техен, а не собствен интерес.

Четвърто, в безалтернативно положение е поставена и общността, гласуваща за така наречените традиционни десни партии. На тези избори опциите й бяха или да гласува за Реформаторския блок 2, който, ако изобщо влезе в парламента, обещава сигурна коалиция с Бойко Борисов, или да гласува за "Нова република" или "Да, България", които най-вероятно ще останат извън Народното събрание. Това, разбира се, не са никакви опции и директно ни връщат на първата безалтернативност – че ако ГЕРБ не спечели изборите, ще управлява БСП, а мнозинството в България не иска това.

Така различните общности, които съставят днешното българско общество, се оказват в положението на заложниците в стокхолмския синдром – когато нямат друга алтернатива, започват да харесват и симпатизират на собствените си похитители. А това, че изразът започва да се използва след известния банков обир в централен Стокхолм, е само циничната ирония на ситуацията.

Какви са причините

Обобщено причините за това състояние са две.

Първо, в другите партийни системи по света винаги има лява алтернатива на голямата дясна партия. Така, когато лидерите на дясната партия се провалят, или бъдат принудени да подадат оставка, политическата логика кара хората да гласуват за лявата алтернатива. В България лявата алтернатива отказва да се реформира и да се насочи към периферните за нея гласове и по този начин остава вечна опозиция, или управлява по изначално извратен начин като коалицията "Орешарски".

Второ, зараждането на алтернатива вдясно се оказва невъзможно заради неумението на едни групи от хора да се разберат помежду си и да създадат обединен фронт за връщане на дясното в традиционното му поле. Тази тема обаче заслужава по-дълбок преглед в близкото бъдеще.

Какво предстои сега

При резултатите, които виждаме от парламентарните избори, единственото сигурно е, че предстои трети кабинет с водещо участие на ГЕРБ. И докато изборите през 2009 дадоха мандат за еднопартийно управление, а тези през 2014 недвусмислено сочиха към дясна реформистка коалиция, днес такава ясна логика не съществува. По-слабият от очаквания резултат на Патриотите дори не говори безспорно за това, че те трябва да участват директно в управлението. Така почти сигурно следващото правителство ще бъде доминирано от ГЕРБ с парламентарната подкрепа на Патриотите и евентуално "Воля" на Марешки. Дали двете по-малки формации ще участват в правителството с министри или не, на практика не променя голямата картина на българската политика.

С настоящия парламент обаче е малко вероятно да се види нещо по-добро от предните два кабинета на Борисов. Така политическата логика говори за очакване на нов недовършен мандат на бившия и бъдещ премиер. Най-добрият вариант би бил при съставянето на правителството то да има ясен хоризонт до след българското председателство на ЕС.

А голямата промяна в българската политика, за която очакване има както в българското общество, така и от международните ни партньори на Запад, ще трябва да изчака до следващ парламент, в който представителство ще намерят и тези петнадесет процента от гласувалите, които в този парламент остават без свои представители.

Ако дотогава и те не развият собствения си стокхолмски синдром и не започват да харесват непредставителността си.