Страната ни изпълнява критериите вече доста години и неприемането й създава усещане за безпринципност

Докладите на ЕК и ЕЦБ за т. нар. „конвергенция“ или напредък на страните извън еврозоната разбуниха духовете през миналата седмица. Страховете, че ЕК тръшка вратата пред мераците на България за влизане във валутния механизъм (ERM 2), или т.нар. чакалня на еврото, бяха породени от един по-скоро „дяволски“ прочит на евангелието. Истината е, че относително погледнато, това са най-положителните доклади за България досега, а страната ни е „отличникът“ по параметри сред разглежданите 7 държави. Де юре ние изпълняваме три от четирите, а де факто – всичките маастрихтски критерии за прием във валутния механизъм. Ценова стабилност, публични финанси, дългосрочни лихвени проценти – не просто сме в норма, а сме далеч под опасните граници. При последния критерий – определения марж на колебание на валутния курс спрямо еврото, бидейки във валутен борд, го изпълняваме по подразбиране и реално ни липсва само „приемането“ във валутния механизъм – за което всъщност и кандидатстваме.

Защо, ако отговаряме на номиналните кретерии, ни поставят нови изисквания?

За да имаме отговор на този въпрос е важно да разберем динамиката вътре в самата еврозона. А тя е следната: след кризата и спасяването на банковите системи на страните-членки с парите на данъкоплатците, в еврозоната се появи политическа воля за прекъсване на връзката „държава-банки“. За целта се оформи проектът „Банков съюз“, стъпващ на два стълба – единен банков надзорен механизъм (надзор) и единен механизъм за преструктуриране – тоест обща рецепта за реакция при проблемни банки.

Реално погледнато, България е първата страна, която следва да бъде приета след въвеждането на т. нар. Банков съюз. Самата еврозона е на кръстопът и ние сме, така да се каже, Рубиконът, като възможните пътища са: или ще се зачитат формалните критерии, плюс появилите се нови такива в движение, или политическият елемент ще има все по-видима сила, а решаваща за влизането в паричния съюз ще е политическата оценка на страните-членки.

Междувременно във Франкфурт сблъсъкът за това кое е по-важно за развитието на съюза - изграждането на Банковия съюз или създаването на общ фиск, включващ общ бюджет, дълг и хармонизация на данъците, продължава да тлее. Периферията от Юга определено лобира за втория вариант с общ бюджет, където действително ще се раздават пари, а няма да се залага просто на правила. В тази светлина са и страховете на фискално консервативните - да не трябва да дават пари и за нашето спасяване.

Същевременно залогът с приемането на България действително е много голям, защото страната ни изпълнява критериите вече доста години и неприемането й създава усещане за безпринципност и липса на равни права в рамките не само на паричния съюз, но и на ЕС като цяло.

Опциите пред нас са две: да се готвим за Банковия съюз вън от ERM 2, или да влезем в „чакалнята“ и оттам да стиковаме стъпките по интегрирането на банковия съюз в законодателството и практиките ни. Всъщност, ако европейските ни партньори са обективни и искат да стимулират очевидното старание на България за по-дълбока интеграция в европейската архитектоника, то приемането във валутния механизъм-чакалня е един отличен начин, при положение че макар да има двугодишен минимален период за чакане там преди прием в еврозоната – юридически няма краен срок, в случай че не отговаряме на всички изисквания.

Притесненията в доклада за България са, че все още има несъответствия между Договора за функционирането на ЕС и нормативните актове на ЕЦБ, от една страна, и закона за БНБ, от друга. Технически напълно решим проблем, като по-важното е, че друго притеснение – за възможно финансиране на правителство и общини от централната банка при нас е неутрализирано поради липсата на парична политика на БНБ. За разлика впрочем от ЕЦБ, която щедро изкупува дълга на задлъжнели европейски правителства за трилиони евро, поставяйки под въпрос дори собствената си политическа независимост в името на финансовата стабилност на Съюза.

Допълнителните критерии за конвергенция, като растеж на доходите и корупция, са важни и там следва да се правят усилия. Отчетено е също така, че безработицата у нас пада от 7.6% на 6.2% от 2016 в 2017-та, производителността на труда расте, доходите и заетостта – също. Надзорните практики и корпоративната задлъжнялост остават на фокус, но при стабилни параметри на публичните финанси като спад на дълга от 29% от БВП през 2106 г. до 25,4% днес и 21,4% след година - намаляват системните рискове значително.

В доклада е споменат и случаят КТБ, както и ползата от стрес-тестовете за възстановяване на доверието във финансовия сектор. При всяко положение урокът от тогава е важен, а България е много по-консервативна към банките в страната по отношение на ликвидност и капитал, отколкото аналозите й в зоната. При средната капиталова адекватност там от 18 на сто, при нас тя е 22%, като изискуемите задължителни минимални резерви (ликвидност) при нас са десет пъти по-високи от тези за банките от Евросистемата.

Какво да очакваме

Какво ще се очаква от България оттук насетне? Най-вероятно да използваме опцията за страните вън от еврозоната да участват в основния стълб от Банковия съюз, а именно единния банков механизъм за надзор, посредством опцията за „тясно сътрудничество“. Вероятно като знак на добра воля – ще трябва да проведем още стрес-тестове и прегледи на активите във финансовия ни сектор. Трябва да знаем, че дори след интегриране на този стълб, надзорът на нашата банкова система ще се извършва преимуществено от родните надзорни органи, като ЕЦБ ще следи само за големите и считани за „системни“ кредитни институции в Съюза.