Децата ни не искат приказки за лека нощ

© Цветелина Белутова, Капитал

Апостол Дянков е експерт по усточийво развитие и обучител в JA Bulgaria. Той се включва в дебатите за страховете на младите хора във връзка с климатичните промени и бъдещето на Земята. "Дневник" вече публикува по темата статията на консултанта Боян Рашев по повод на апокалиптичната информация, която залива потребителите в медиите и социалните мрежи. Апостол Дянков му опонира.

Нещо ново се случва по света и у нас. Ако гледате българските телевизии, сигурно няма да го забележите – подобно на политическия ни елит, те са затънала в "нормативен айляк" – същите лица казват същите неща по норматив. Ако четете международни новини в интернет обаче, и особено ако говорите с млади хора, които ги четат, ще ви направи впечатление, че една свързваща тема започва да изпъква ясно.

Може условно да наречем тази тема "СЛЕД" – след Брекзит, след Путин, след Европейския съюз, след изкуствения интелект, след като горите изгорят и арктическият лед се разтопи

За пръв път от много години млади хора по целия свят сериозно задават въпроса: Какво СЛЕДва?

Последната подтема, тази за климата, предизвика остри полемики и успя да разтресе сериозно айляка дори у нас – поне във "Фейсбук" и "Дневник". 16-годишната шведка Грета Тунберг преплава Атлантика и с това някак успя да предизвика интереса и дори гнева на българската патриаршия. Не говоря за митрополитите, които още са зациклили на Мадона, а за "татковците" от фирмените офиси, десните блогове и интернет форумите, които в дружен хор попитаха: "#КОЙ е виновен? Кой пусна това момиче да бяга от училище и да разправя, че светът, НАШИЯТ хубав свят, загива?"

За психологията на "татковците" – отговорните, обичащи и обсебени от собствената си огромна роля в семейството, стопанството и света мъже, може да говорим много, но няма нужда.

Щеше да е чудесно ако "татковците", "мамите" или някой друг персонаж с авторитет, можеха да обяснят на "децата" да спрат да се тревожат за бъдещето си, за климата и горите, за пластмасата и водата, за автоматизацията и доходите си, за авторитаризма и правата си и още и още

Всъщност щеше да е удобно, ако децата наистина живееха в панически страх.

Тогава единственото необходимо действие щеше да е да понатупаме "чудовището" под леглото (комунизъм, корпорации, корупция), да разкажем приказка за лека нощ и да ги оставим да се унесат в спокоен сън.

Само, че децата не живеят в страх, нито са задрямали. Също като Грета Тунберг, те ни гледат изпитателно и просто питат: "Какво СЛЕДва?"

А за да може да отговорим честно на този въпрос, трябва да признаем пред децата някои неща.

Първо, трябва да признаем, че

за нашите деца по-добро бъдеще в икономически план далеч не е гарантирано.

В България едва сега започваме да си даваме сметка за този факт, но в развитите западни демокрации доходите на работещите хора стагнират или дори спадат от поне 30 години, а средната класа оредява или изобщо изчезва. В самото начало на века, макроикономическите експерти обвиняваха за това нещо, наречено "икономическа ефективност на производството", тоест факторът на продуктивност на съответна комбинация от труд, капитал, суровини и знания. Смяташе се, че иновации като интернет, имейл, а по-късно и изкуствения интелект и масивите данни, могат да увеличат продуктивността в пъти и дори в порядъци, и това съответно да се отрази на доходите. Ако това не се случва веднага, то просто е необходимо технологично време тези иновации да проработят и да дадат икономически ефект.

Някои, като бившия председател на федералния резерв на САЩ Алан Грийнспан, все още вярват в тази теория. Други смятат, че единствената пречка пред доходите и средната класа у нас е липсата на още няколко минни предприятия, или може би един завод на "Фолксваген". Уви, такива надежди са толкова актуални, колкото мечтите на Доналд Тръмп за възраждането на промишлените работни места в Средния Запад на Америка.

Завод на "Фолксваген" и нови промишлени предприятия може и да се случат, но те

нито ще наемат достатъчен брой работници на високи заплати, нито ще коригират масивните преразпределения

на богатство, които през последните десетилетия у нас и по света текат само в една посока – към свръхбогатия елит на планетата (говорим за 2153-тe явни милиардера следени от Forbes, десетки хиляди техни роднини, по-бедни или скрити колеги, и богатството им от над 8.7 трилиона долара).

Дали Владимир Путин или Христо Ковачки попадат в този списък, е маловажен детайл. Важният детайл е, че когато обясняваме на нашите деца, че ако учат добре, работят здраво и иновират успешно, един ден МОГАТ да бъдат там, не трябва и да ги лъжем, че настоящата архитектура на капитализма ще им помогне да го направят. Да, възможно е да го постигнат, но ако самите те не са от богопомазания хиперелит, системата активно ще им пречи.

Второто необходимо признание е относно реалното съществуване на глобална климатична криза и нейното значение за непосредственото бъдеще. Отдавна не говорим за отричане на промените в климата – поне откакто ураганите, пожарите и наводненията практически не слизат от топ менюто на новинарските сайтове. ОК новинарската формула "ако не кърви, не върви" може би обяснява някаква част от вниманието на медиите към разрушенията от природни бедствия. Но никой не може да отрече с лека ръка собствените ни непосредствени впечатления от внезапно наводнени подлези и мазета,

30-градусови жеги през април и горски пожари през ноември.

Човек трябва да има сериозен недостиг на въображение, за да не може да си представи как това състояние на нещата, при настоящото затопляне от средно 1 градус над прединдустриалната епоха, ще се превърне в перманентна криза при 2-3 градуса, със сурови икономически и социални отражения след още 20 или 30 години.

Децата ни нямат липса на въображение. Без да живеят в измислен ад, те не желаят да живеят в истински климатичен такъв.

Третата и може би най-важна истина, която трябва да признаем по отношение на въпроса "Какво СЛЕДва" е, че ние просто не знаем. Всички ние, родените през ХХ век, нямаме нито добър модел, нито проверени хипотези за онова, което се случва на планета с 9 милиарда души, разпокъсани между различни национални, културни и религиозни ядра, икономически приоритети и ехо камери в социалните мрежи. Единственото, с което разполагаме, са остарели допускания, като например многократно несбъднатите, но никога напълно отречени предсказания на Малтус и Хобс, както и по-обнадеждаващите, но не по-малко несигурни постулати на Норбърт Елиъс за баланса между цивилизационни и де-цивилизационни процеси в човешкото общество.

Лично аз съм оптимист. Човешкият вид е оцелявал и ще оцелее,

защото е най-добрата платформа за сътрудничество и коопериране, създавана някога от еволюцията. Оцеляваме не просто защото надмогваме природата (тази около нас и нашата собствена), а защото имаме капацитета да осъзнаем проблемите и да си помагаме взаимно за решаването им.

Децата ни са способни да открият решенията на проблемите на настоящето и отговора на въпроса "Какво СЛЕДва?" именно по този начин. Но за да се случи, трябва да спрем да ги баламосваме с утешаващи приказки за лека нощ и да бъдем честни за реалните проблеми и собственото ни незнание.

Оттам насетне поемат те.